Skip to main content
DE
EN
BUL
MKD

REVISITING SOFIA

дигитално есе
от Фросина Пармаковска

Всяко пътуване, и най-вече ако е свързано с резидентска програма, чиято цел е да подпомогне творческия процес, е от огромно значение за писателя и неговото творчество, особено що се отнася до създаването на по-обемни литературни форми, какъвто е романът, както и за по-продължителни пътувания, от порядъка на месец или повече. Това беше целта и на моя творчески престой в София през март 2020 година, но... Самото пътуване далеч надхвърли всички предварителни рамки и намерения и се превърна в истинска авантюра. Литературна и житейска.

Тъй като успоредно с нея ще се наложи да разкажа и историята на епидемията от Ковид 19, защото тя не само че промени буквално живота на целия свят, но повлия решително и върху моя престой – ще започна с информацията, че на 1-ви март, когато тръгнах за София, в моята страна имаше само един регистриран положителен случай на Ковид 19 (на жена, завърнала се от Италия), а в България нямаше нито един. Това създаваше усещането, че по тези географски ширини се живее съвсем нормално (старото нормално), нещата са под контрол (т.е. няма какво да се контролира) и епидемията е далече от нас (ситуация, която за изключително кратко време щеше да се промени).

Пристигам в София през нощта след петчасово пътуване с автобус и си подреждам нещата, които трябва да ми служат през следващия месец в Къщата за литература и превод – едно от най-приятните кътчета, в които съм попадала за по-дълъг период от време с намерение да пиша. Великолепната къща, наследство от художника Ненко Балкански, се намира в чудно обкръжение – „Латинка” 12 е адресът, където ще разположа освен тялото и чувствата си, с надеждата че ще се върна у дома с почти готов роман, близо до окончателния му вариант.

Така че се посвещавам на пътуването, съответно на писането, още от първите мигове. И тутакси се превръщам в една от местните, защото всичко край мен ми е някак познато и сърдечно, и мое, и невероятно близко. Да си кажа честно, цялата ситуация с коронавируса е доста нормална (пак повтарям, по старото нормално) и пътуването, съответно животът ми, не търпи никакви ограничения. Все още...

Без преувеличение бих могла да заявя, че първите две седмици от престоя ми бяха съвсем нормални, сякаш не съществуваше епидемия наоколо. Излизах навън, хранех се в популярното „Хепи” или в някое заведение с традиционна кухня, ходих няколко пъти на театър, бях и в „писателското” кафене „Перото“ в НДК, отидох на изложба в Чешкото посолство и всеки ден минавах през книжарниците, за да се потопя в морето от заглавия; някъде в началото на „Витошка” си намерих и една нова огромна кафе-книжарница „Гринуич” със страхотна атмосфера. Освен това бях на вечеря при моя български издател и прекрасното му семейство, прекарвах доста време с Боряна Додова, писателка от Чехия с български произход, която беше резидент на програмата също като мен, „мерех” често улиците от „Цар Освободител” до Орлов мост и обратно, покрай университета „Св. Климент Охридски” до църквите „Св.Неделя”, „Александър Невски”, „Св. София” и „Св.Седмочисленици”, после ходех в парка край НДК, и за щастие успях да си намеря и свое любимо „Cheers cafe“ в София, кътче, „where everybody knows your name“. Прекрасно местенце с приятни хора и страхотна история: преди кафенето се е казвало „Лилавото” и там ежедневно са се събирали хора, за които то се превърнало в нещо като втори дом и всички те, около двайсетина души, се познавали помежду си и си били като семейство. Един ден собственикът решил да затвори заведението и, естествено, за хората там това било абсолютен шок, сякаш някой посегнал на дома и семейството им. Те просто не можели да го позволят. И какво направили? Вложили усилия, събрали средства и наели сами кафенето, а името, което му дали, било много хитро измъкване от ситуацията: от „Лилавото” то станало „Беше Лилавото” (Been Purple). Там ходех почти всеки ден на бира и готина рок музика, а хората, с които се запознах, Звездан, Пламен, Асен, момичето с кучето и всички останали, скоро ми станаха приятели, приеха ме сърдечно в тяхното лично пространство, в тяхното семейство.

Но в един момент нещата с вируса взеха да се променят (и то доста бързо и непредвидимо). Помня, че всичко започна така: Някъде към 18,30 часа влязох в „Беше Лилавото”, поръчах си Загорка и Звездан ми каза: „Само ако я изпиеш набързо.“ „Защо?“, попитах. „Всичко затваря, няма да работи нищо освен супермаркетите и аптеките.“ „Откога?“, запитах. „От преди половин час“, шеговито, но с известна тъга ми отвърна той. За съжаление това беше последната ми бира в „Беше Лилавото”, както и последната ми среща със Звездан и останалите.

Изведнъж цялата действителност натежа от числа и термини, в които преобладаваха числата: положителни, отрицателни тестове, хоспитализирани, кислородни маски, респиратори, вечерен час, забранено, затворено и т.н., гледах пресконференциите на Венцислав Мутафчийски (председателя на Кризисния щаб в София) и на Венко Филипче (министъра на здравеопазването в С.Македония) с интерес и вълнение, с каквито следя спортните състезания, и се опитвах да се ориентирам в положението с коронавируса в България и С. Македония. Все още нямаше място за паника, както и нужда да се прибирам у дома, даже напротив! Прецених, че най-важно в момента е точно това, заради което бях дошла – писането на романа „На връщане“, чиято първа част беше готова още в Македония, а втората, над която работех в момента, напредваше с отлично темпо.

И макар че след всички затваряния обликът на престоя ми видимо се промени, дори и тогава нямаше от какво да се оплача, като се има предвид, че времето беше необичайно топло за март, с прекрасни слънчеви дни, тъй че ги използвах да излизам и да се разхождам из чудесните паркове на София, като парка край НДК, както и в редица други, като впечатляващата с размерите си Борисова градина, която се намира съвсем близо до Къщата за литература и превод. И така, екипирана като за пикник, след разходка се разполагах на тревата, вадех от раницата си лаптоп, кенче с бира и нещо за хапване, и си мислех, че по-хубаво просто няма накъде, и наистина се наслаждавах на мига, на чудното време, на писането на романа. Горе-долу така измина цялата трета седмица от моя творчески престой. По време на една от сесиите на пикник-писане сред зеленината на Борисовата градина, когато вирусът вече беше в топ новините по всички медии и заемаше все по-голяма част от нашето ежедневие, се запознах с две момичета, които дойдоха при мен с шише водка и ми предложиха да се дезинфекцираме. Прекарахме си страхотно чак до залез слънце и макар че никога повече не ги срещнах, запазих много мил спомен за тяхното сърдечно и приятелско отношение в момент, когато леко, ама съвсем леко, ми беше станало самотно, докато слушах всички реклами и препоръки да си стоим у дома, при семейството си и целият свят, държава след държава, бе започнал да се затваря.

След като изтече и третата седмица, се случи нещо, което видимо промени облика на моето пребиваване, и това беше последното решение на българския Кризисен щаб за забрана на движението и събирането по парковете. Така падна и последната „крепост на свободата” и в интерес на истината вече нямаше и къде да се движа, да живея и творя, периметърът ми се сви единствено до къщата, в която пребивавах, и до супермаркет „Била”. Като видях това, както и усложненията, свързани с моето отпътуване (автобусните линии вече бяха спрени), настъпи моментът, в който трябваше да се примиря с реалността: време беше да се прибирам у дома.

Отидох в Македонското посолство в София и ги помолих, ако разберат за някакъв възможен превоз до Македония (например някой човек, който се прибира с кола), да ми се обадят. За моя голяма и приятна изненада, те ми предложиха да ме откарат до границата с автомобила на посолството, не на следващия, а на по-следващия ден, и това беше голямо улеснение за мен, защото елиминираше неизвестността около търсенето на такси и риска да не намеря човек, който би се наел с подобно пътуване (твърде вероятно заради развитието на ситуацията с Ковид).

Но понеже вече бяхме във фазата, в която нещата се променяха не с дни, а с часове, точно в деня, когато трябваше да отпътувам за дома, в Македония влезе в сила разпоредбата: всички, които се прибират от държавите със среден риск (сред които спадаше и България), както и от държавите с висок риск от заразяване, да минават  през задължителна карантина! И то не като предишната, когато важеше препоръката за домашна карантина, съответно за самоизолация, а под държавна карантина, за която все още никой не знаеше нито къде ще бъде, нито как точно ще изглежда. В интернет веднага взеха да се разпространяват снимки на кошмарни места с минимални условия за живот и хигиена и това само увеличаваше напрежението, неизвестността, както и страха от завръщането.

От Къщата за литература и превод, където бях настанена, ми предложиха да остана колкото реша, защото полският писател, който трябваше да пристигне следващия месец, беше се отказал, така че се оказах пред трудно решение: да се върна ли на всяка цена? Но какво щеше да стане, ако не се върнех сега? Ситуацията непрекъснато се усложняваше и не ми се вярваше, че в близко бъдеще драстично ще се промени или скоро ще отпадне решението за държавна карантина. Затова си казах, рано или късно ще трябва да си вървя. „Още ли смяташ да си ходиш?“, попита ме Александър, нашият консул в посолството. „Да, утре все пак си тръгвам“, отговорих в събота вечерта, когато за последен път обмислих решението си да се хвърля в предизвикателството „На връщане”, което иронично можех да нарека като едноименния си роман.

Помня, сякаш беше вчера, последната си разходка с моя български приятел Иван. Вървяхме само по тротоарите, като умело избягвахме зелените площи, за да стигнем до „Витошка”, където, пак без да спираме, повървяхме заедно с единствената цел да си кажем до... виждане в някой по-добър момент. Няколко снимки, по някоя и друга насилена шега, съпроводена с една-две цигари, и се разделихме – той в едната, аз в другата посока, към моята „Латинка” през така и неизбродената докрай Борисова градина. Някъде към края на разходката ни Иван се прокрадна до едно магазинче и ми купи подарък – слънчеви очила, за да си пазя очите (от риска да се заразя) по време на пътуването до Скопие.

В неделя, двайсетина минути преди девет, Яна [Яна Генова – директор на фондацията за подкрепа на литературната комуникация „Следваща страница” и инициатор на Къщата за литература и превод в София – Бел. прев.] дойде в къщата да се сбогуваме. Сърдечно и типично по балкански на изпроводяк ми подаде една торба за из път: книги, храна (страхотна домашна питка) и дезинфектант.

Точно в девет бях в посолството, където след приятен разговор на кафе с консула, „ме пуснаха” в приключението: завръщане вкъщи с дипломатическия автомобил и шофьора на посолството, а самото пътуване, независимо от тегнещата неизвестност „какво ли ще е след границата?”, представляваше една приятна и слънчева раздяла с красива България.

По обяд: македонската граница и началото на авантюрата „На връщане”. Ако знаех, че ще съм принудена да чакам десет часа, може би щях да прочета някоя книга. Ако знаех, че ще висим десет часа на едно място, може би щях да се помъча да си отворя куфара, закопчан с такъв труд, и да извадя още някоя дреха, с която малко или много да се предпазя от студения мартенски вятър, който се засилваше с напредването на нощта. Ако го знаехме, групата чакащи, които се изсипвахме един по един след разнообразни премеждия от всички краища на света, може би щяхме да си запалим огън. Но чак след това разбрахме, че лошото управление на ситуацията с вируса предвиждаше да се чака да се съберат двадесетина души (т.е. да се чака буквално през целия ден), за да се вземе автобус, който да ни откара под държавна карантина (за която все още нямахме идея къде е и как изглежда), а граничарите от 14 часа нататък ни лъжеха, че превозът ще пристигне всеки момент.

Дойде чак към 22 часа: две мини комбита, разпределиха ни в тях по десет души и ни откараха до Крива Паланка, където ни прехвърлиха в по-голям автобус, като през цялото време ни съпровождаше полицейски патрул. Едва след като се качихме в автобуса (преди това нито граничарите, нито полицията, нито шофьорът на комбито знаеше), шофьорът ни съобщи, че отиваме в „Ибис”, Скопие.  Все още усещам въздишката си на облекчение, както и успокоението на своите родители и приятели, държани в очакване десет часа далече от мен, но със същия страх, породен от потресаващите снимки на изоставени военни бази, които от предишния ден циркулираха в интернет. Едва тогава, в абсолютната тъмнина, в която автобусът минаваше през добре познатите ми места, за първи път изпитах чувството, че се връщам у дома.

„Ибис” е хотел в Скопие с отлични условия за пребиваване и, още по-важно за мен, с отлични условия за писане. Бях сама в стая и въпреки че не биваше да излизам, нито да отварям вратата, освен ако някой не ми почука (а това се случваше когато ни мереха температурата и ни носеха храна), аз си спомням с добри чувства за двуседмичния си престой там. Тогава дописах втората част от своя роман, който под въздействие на случващото се пое в съвсем непредвидена посока. Последната глава, озаглавена „Карантина”, буквално описва личния ми опит чрез преживяванията на главния герой, който също се завръща у дома си, и то по един доста експлицитен, неочакван и дори за мен самата, много забавен начин. Двамата с моя герой споделяхме една и съща история, тя стана наша обща, т.е. деляхме  безсъници, сънища, кошмари, страхове, радости, и дори рождения ми ден, който отпразнувахме заедно и покрай него пораснахме. Точно тогава, някъде към края на карантината, която за мен се оказа като втора част от творческия ми престой, аз и моят героя се сляхме в Едно.

Всяко писане, всеки роман покрай хилядите възможности, които предоставя на писателя, свързани с читателския отзвук, израстването и съзряването в поредната нова реалност, както и с героите, които самият той създава, крие в себе си и нещо друго – толкова ценно и вълнуващо за мен, колкото и изброеното по-горе, и това е самият процес на писане. Всичките ми романи са минали през различен творчески процес и всеки път тяхното създаване е история сама по себе си, която ми еднакво скъпа, както и самият роман, но този последният, „На връщане”, беше за мен и за героя ми едно главоломно завръщане към същността, към реалността, която често ни убягва, изплъзва се пред очите ни като балон, изпуснат нехайно от нечия ръка, завръщане към сънищата, фантазията, която се стреми да се превърне в истина – процесът на написването на последния ми роман за мен беше цял един живот, от самото раждане, през неговото съзряване и стареене, без неизбежната смърт, защото като автор имах лукса да я пропусна, живот в живота, който имах привилегията да наблюдавам, да запиша и изживея.

Откъс от На връщане

Първа нощ. Защо не ми се обажда? Знае, че ще пътувам. Може би не е сигурна кога точно се връщам. А може да е забравила. Или пък наистина е решила да скъса, докато аз, прехласнат по летящите си килимчета, дори не съм забелязал.

Сънувам, че вървим с Андрей за ръка по улицата, която вече му е позната, към къщата на баба ми. В съня ми розовата къща я няма, сякаш не съществува и разходката ни няма никаква връзка с нея. Искам просто да му покажа къщата на баба и дядо, за когото си спомням съвсем бегло. Не знам защо съм решил да го направя точно в тази тъмница. Приближаваме до къщата и за свое учудване забелязвам, че свети. Двамата с Андрей опираме носове до прозореца, той не се сепва от видяното, защото не познава хората вътре, но на мен косата ми побелява от страх. Виждам съвсем ясно дядо и баба – вечерят, говорят си, смеят се, държат се така, сякаш са живи, различавам много добре лицата им, а знам, че отдавна са починали, обаче не съзнавам, както често ми се случва, че това е просто сън, а си мисля, че е истина. Неочаквано баба ни съглежда и ни сочи на дядо, а през това време аз примирам от страх. „Да ги пуснем ли?” – пита тя дядо. „Не, не, рано им е” – отговаря той. Обаче баба слага край на целия страх и неизвестност, защото много иска да ни види и заявява: „Все пак ще ги пусна”. В същия миг страхът ми прераства в истински ужас и се задейства на пълни обороти заедно с инстинкта за оцеляване, както и с бащинския ми инстинкт, и с представата за всички истории, в които умрелите викат някого, за да го отведат със себе си завинаги. Грабвам Андрей в обятията си и хуквам със силен протяжен вик Неееееееееееееееееее, притичвам по пътечката през двора до уличката, която е цялата в кал и започва да ни поглъща, но докато потъвам, държа Андрей на повърхността, все още в безопасност, макар да не знам колко и докога. И се събуждам.

Разбужда ме чукане на вратата. Съгласно установения ред, тя не бива да се отваря, освен ако не почука някой. Това е или лекарят, или доставящият храната, като всеки път с тях има и полицай. Всички са в защитни облекла-скафандри. Отворих и видях двама, целите в бели скафандри, тъй че нямах представа кой кой е, но бързо се ориентирах, когато единият извади апаратчето за мерене на температура. Температурата ми беше нормална. Не знам дали беше кратък миг на отчаяние, въобразявах си, че вече съм се примирил със ситуацията, или някаква плаха, ирационална надежда, но започнах да ги моля да ме пуснат да си ида у дома, като ги уверявах, че разполагам с всички условия, че съм си наел жилище, няма да ходя при семейството си, естествено, няма да излизам, просто да си ида, няма нужда да съм в тежест на държавата. Те ми се усмихнаха утешително и ме посъветваха да се радвам на тези петнайсет дена. Аз продължих да упорствам, попитах дали не може да се споразумея с някой от техните началници да се тествам и да ме пуснат в самоизолация, но тогава единият ми каза строго, че трябва да се примиря, че следващите две седмици ще съм тук, затова да си потърся някакво занимание. Опита се да ме посъветва да погледна на този период като на годишна отпуска на държавна издръжка. Надеждата, която някак си беше покълнала в мен, точно в този момент изчезна завинаги.

И тогава всичко се трансформира в поредица от образи, сънища и реалност на площ от десетина квадратни метра, сля се в едно, в мисъл, преливаща от неизвестност, както и в копнеж по действителността, която физически не беше далеч от мен, нито беше някаква екзотика.

Някъде още в началото на седмицата ми звънна Ирина, дълго се чудих дали да й отговоря. Не ми се искаше по този начин, сигурно беше чула отнякъде нещо, най-вероятно беше научила, но не исках да се разкайвам така, в кратък телефонен разговор като последните, които бяхме имали и в които тя беше доста резервирана, при това съвсем основателно. Звънна отново и взех да се притеснявам, че е станало нещо лошо, може би с Андрей.

„Какво правиш?“

„Ами нищо, вие как сте?“

„Трябва да изляза за два-три часа до работата, можеш ли да вземеш Андрей при теб? Тук ли си, а?“

Нужна ми беше дълга, предълга въздишка и още няколко секунди след нея, за да овладея гласа си, който щеше да се разтрепери, а не ми се искаше точно сега.

„Ирина... аз съм под карантина. Държавна“.

Превод на български език на есето и откъса от романа - Русанка Ляпова.

Фросина Пармаковска е родена в Скопие през 1985 г. Завършила е литература, сравнително литературознание и културология. Автор е на няколко книги, за третия си роман Обратно броене е удостоена с наградата за най-добър роман на годината, присъждана от фондация "Славко Яневски". Четвъртият й роман На връщане е публикуван през 2020 г. Пармаковска живее и работи в Скопие.

Снимка © Фросина Пармаковска

Ръководител проект: Barbara Anderlič
Дизайн: Бери